К.Одаджийски написа::heavymetal: Как се ходи с кола на работа в Софията, голямата... Трудно е, уверете се сами:
Сряда е.
Задръстването започва още от Подуене, където има /на око/:
триста и тринайсет коли
пет автобуса, четири от които са с номер 72
ТИР
лада с цигани и зеле, в равни части
бетонобъркачка.
За да се влея сред цялата тая ослепителна красота, без да ми идат броните и огледалата, трябва да си избера шофьор от мъжки пол, когото да гледам от упор с жалния поглед на настинала блатна нутрия.
Шофьорите на ТИР и бетонобъркачка не вършат работа, тъй като не ме виждат.
За тях аз съм някакъв мухъл, който по необясними причини съществува там долу, и ако тръгна да им се тикам, от мен ще останат само ламаринените регистрационни табели, за радост на циганите в ладата.
Веднъж сляла се с потока, си отдъхвам. Пийвам кафе, а от цигара нямам нужда, тъй като комшията пред мен кара Форд Мондео с дата на производство преди моята собствена.
По това време автомобилите очевидно са ги правили да вървят на лигнитни въглища, затова и ауспухът му бълва в лицето ми сажди, пепел и други безценни вещества.
След 15 минути съм минала светофара и вече съм на Мадрид, което за мен е събитие, сравнимо единствено с влизането ни в НАТО, рождения ми ден и най-вече момента, в който научих, че Русенска област се е сродила с монголския аймак Тув.
Тук времето тече бавно. Бих могла да прочета вестник, кратка поема или да напиша хайку с червило върху осраното предно стъкло, но не го правя. Съседът отляво ме пита дали имам огънче и ме гледа игриво, а този отзад се залива от смях, но всъщност като че ли малко ревнува.
Социализираме се.
Задава се трамвай номер 20 и дрънчи като в изповедалня, въпреки че на всички е ясно, че колите не могат да се изпарят от релсите. Там ще си стоим, докато светне петото зелено.
Междувременно с Огънчето можем да се оженим и да си направим бебета върху капака или директно на платното, и когато любовта увехне, щото тя неминуемо увяхва, аз ще му изневеря с Реното отзад, а той – с лилавата Фиеста отдясно, а накрая, когато светне нашето зелено, всеки ще поеме по своя път.
Ето така се разпадат семействата.
За разнообразяване на пейзажа, в насрещното изплува каруца. Липсва само презокеански лайнер, локомотив и цепелин. Кочияшът е кисел гъзар и кара по релсите, конят патетично вее грива и чатка с копита по траверсите, а домочадието в каруцата блее в небето от коприна.
На две крачки от тях кокетно се перчи бонбонено опакован Мерцедес, опасан в коледни лампички, който е наградата за някой друг кисел гъзар, който ще го спечели в намиращото се на ъгъла казино, и също ще го кара по релсите.
Аз нямам желание да печеля от казино, единственото ми желание е да не ми свърши бензинът и да не ми гръмне двигателят от прегряване. Не е малко.
Докато се усетя, вече е минал половин час и съм на паметника Левски. Там е като на Ивицата Газа и трябва да съм политически коректна, за да не ме отнесе тролей номер 2, управляван от сприхава ватманка, чиито устни се движат по същия начин, както се движеха тези на Христо Стоичков в активните му години.
Нямам повече време за губене, щото ако поседя още малко на паметника Левски, ще стана на 30.
В края на краищата, ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си, така че се хвърлям смело пред тролей номер 2, ватманката почва да движи не само устните си, но и пръстите си, излиза й пяна на устата, жартиерите падат. Не нейните, а тези на тролея.
Към съвета, Министерския, времето вече май е спряло. Смътно подозирам, че все още е сряда, но това, всъщност, няма абсолютно никакво значение.
Защото и в четвъртък ще е така, и в петък - също, и догодина – пак. И каруци ще има, и лади с цигани и зеле, и бетонобъркачки, и кисели гъзари. Тук просто е така.
Взето от тук:
http://krasitta.blog.bg/
Аз лично следя целия блог, Красита винаги ме убива от смях
